Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.06.2015 00:49 - За великия копнеж
Автор: martosblack Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2105 Коментари: 0 Гласове:
11

Последна промяна: 24.11.2016 14:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

О, душа моя, аз те научих да казваш “днес”, както “преди” и “отколе”,
и да водиш своето хоро над всяко “тук” и “там”, и “татък”.
О, душа моя, аз те освободих от всички тъмни кътове, аз изчистих от
теб праха, паяците и полумрака.
О, душа моя, аз измих от теб дребнавия срам и дрипавата
добродетел и те придумах да застанеш нага пред очите на
слънцето.
С вихъра, който се нарича “дух”, духнах аз над твоето развълнувано
море; всички облаци пропъдих аз, удуших дори душителя, който
се зове “грях”.
О, душа моя, аз ти дадох право да казваш “не” като вихъра и “да” да
казваш, както отвореното небе казва “да”: тиха като светлина
стоиш ти и минаваш сега през вихрите на отрицанието.
О, душа моя, аз ти възвърнах свободата над всичко създадено и бъдещето?
О, душа моя, аз те научих на презрение, което не идва като
червоядие, на великото, любещото презрение, което най-обича,
дето най-презира.
О, душа моя, аз те научих тъй да убеждаваш, че ти склони на своя
страна самите доводи — като слънцето, което убеждава дори
морето да се издигне до висотата му.
О, душа моя, аз отнех от теб всяка послушност, коленопреклонност
и раболепство; аз сам ти дадох името “прелом на неволята” и
“съдба”.
О, душа моя, аз ти дадох нови имена и пъстри играчки, аз те нарекох
“съдба” и “простор на просторите”, и “пъп на времето”, и “лазурна
камбана”.
О, душа моя, на твоето земно царство дадох аз да изпие всичката
мъдрост, всички нови вина, а също и всички от памтивека стари
силни вина на мъдростта.
О, душа моя, всяко слънце излях аз върху ти и всяка нощ, и всяко
мълчание, и всеки копнеж — тогаз ти израсна като лоза.
О, душа моя, преобилна и тежка стоиш ти сега тук, една лоза с
набъбнали зърна и гъсти тъмнозлатни гроздове:
— притисната и сподавена от своето щастие, чакаща преливане и
още свенлива поради очакването си.
О, душа моя, няма сега нийде друга душа, която да бъде по-любеща,
по-обемаща и по-обемна! Де биха били бъдеще и минало по-
близо едно до друго, отколкото у тебе?
О, душа моя, аз ти дадох всичко и за теб ръцете ми останаха празни
— и ето! Сега ми казваш засмяна и прескръбна: “Кой от нас
трябва да благодари?
Не подателят ли трябва да благодари, че вземащият е взел?
Да даряваш не е ли потребност? Да вземаш не е ли милост?”
О, душа моя, аз разбирам усмивката на твоята скръб: твоето
преобилие само протяга сега копнеещи ръце!
Твоето изобилие гледа през кипящи моря отвъд и дири, и чака;
копнежът на преизобилието гледа из твоето засмяно око—небе!
И наистина, о, душа моя! Кой би могъл да гледа твоята усмивка и да
не се топи от сълзи? Самите ангели се топят от сълзи пред
свръхдобротата на твоята усмивка.
Твоята доброта и свръхдоброта е, която не иска да плаче и се
оплаква: и все пак копнее, о, душа моя, твоята усмивка за сълзи и
твоята трепетна уста за хълцане.
“Всеки плач не е ли оплакване? И всяко оплакване едно обвинение?”
Тъй говориш ти сама на себе си, и затуй предпочиташ ти, о, душа
моя, да се усмихваш вместо да изливаш скръбта си;
— в потоци сълзи да изпееш всичката си скръб от цялото изобилие
и от порива на лозата за резач и косер!
Но щом не искаш да плачеш, да изплачеш своята пурпурна скръб, то
ще трябва да пееш, о, душа моя! Виж, аз се усмихвам сам, аз, който
ти предричам това:
да пееш гръмка песен, докато затихнат всички морета, за да се
вслушат в твоя копнеж;
докато над тихи копнеещи морета заплува лодката, златното чудо,
около чието злато подскачат всички добри, лоши, чудновати
неща;
и много големи и малки животни, и всичко, що има леки чудновати
нозе, та да може да бяга през теменужномодри пътеки;
там, при златното чудо, при волната лодка и нейния господар: а
това е резачът, който чака с диамантен косер;
твоят велик изкупител, о, душа моя, безименният — комуто едва
бъдните песнопения ще намерят име! И наистина, дъхът ти вече
благоухае от бъдни песнопения;
ти гориш вече и сънуваш, ти жадно пиеш вече от всички дълбоки
звучащи извори-утешители, вече почива твоята скръб в
блаженството на бъдни песнопения!
О, душа моя, всичко ти дадох вече, също и последното си, и моите
ръце станаха поради тебе празни — че те накарах да пееш, виж,
това е последното ми!
Че те накарах да пееш, кажи сега, кажи: кой от нас трябва сега да
благодари? Но още по-добре: пей ми, пей, о, душа моя! И остави
мен да ти благодаря!
Тъй рече Заратустра.


Из "Тъй рече Заратустра"



Гласувай:
11



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: martosblack
Категория: Лични дневници
Прочетен: 536209
Постинги: 291
Коментари: 112
Гласове: 7497