Халед Джумаа

Умри, мили мой, докато свърши войната,

умри, докато с горчиво кафе отмине и тоя празник,

за малко умри, а аз ще застана да пазя смъртта ти. 

И когато войната отмине като отдавнашен спомен, 

ще те извадя от твоето окървавено скривалище, 

ще те избърша от късата памет за смърт

и заедно 

ще си изпием кафето на изтърбушената веранда.

*

         Войната е отрицание на човешката мисъл.

През войната - това благоприлично име на убийството - морето става по-синьо, но ние не го виждаме, цветята растат по-бързо, но ние не обръщаме внимание, децата разбират повече, отколкото им позволява възрастта им, но ние не забелязваме, и всичко, което е било интересно, преминава в графа "скука", а всичко, за което сме имали апетит, установяваме, че е с вкус на натрошени камъни; през войната небето слиза всеки ден два метра по- ниско...

През войната отпада ангелската същност на нещата, възгледите се променят, губим една вяра, възприемаме друга, после - след броени минути - губим и нея; убиват ни децата, които са ни вярвали, убиват ни котките, които са се оставили на нашите настроения, иска ни се никой да не вярва в нас, никой да не търси закрила при нас, защото знаем, че всичко е разрушимо; през войната се превръщаме в сподавени бълнувания, в сподавени сълзи, през войната се превръщаме в същества от стъкло...

През войната далечните приятели се приближават, ние ставаме  способни на повече великодушие, наблюдаваме котките как се изнервят и знаем, че самолетът приближава, през войната израелският пилот се превръща в истинското лице на държавата, през войната обръщаме внимание на подробности, за чието съществуване не сме подозирали: неподходящото място на хладилника, разположението на банята спрямо прозорец, срещуположен на танк, броят на сградите между нас и някоя позиция на сили за сигурност; през войната пресмятаме времето, което ни е необходимо, за да опразним сградата, през войната продавачът на цигари се превръща в най-близкия ни приятел, през войната сме благодарни на човечеството, че е изобретило интернет, през войната ставаме по-умели в чертаенето на карти, през войната откриваме, че не сме били толкова силни, колкото сме си въобразявали...

През войната мечтанията заспиват, желанията се смаляват, а заедно с тях се смалява и светът, искам сигурно място, искам да остана жив, не е важно да има достатъчно вода за къпане, искам да утоля жаждата си, аз имам късмет – има само десет семейства в една стая с мен, вече не знам в коя посока е Мекка, за да отслужвам молитви; няма значение, мамо, накъдето и да обърнеш лице, там е лицето на Бог; ръцете ми са във война с болката, нужно ли е да ги издигам за молитва? Не, мамо, Бог вижда молитвата в сърцето, не в ръцете; нима ставам неверница, ако кажа, че ме е страх от смъртта? Не, мамо, страхът от смъртта е нещо, което изпитват всички твари, кори котките и мишките, тогава нека ти кажа, дъще, а ти не казвай на малките си братя – имам предвид онези, които оцеляха: Аз се страхувам от смъртта, но ако е неизбежно да стане каквото е писано от Бог, то аз се страхувам повече да умра, разпиляна на парчета; добре, мамо, и недей да казваш на татко: аз съм точно като теб...

През войната не съществува време, съществува очакване-безвремие, съществува време, което има тегло, подпира се на гърба ти като стара неосъществена мечта, като любима, обикнала друг, без да ти каже, че го е сторила – времето прилича на твоето очакване тя да се върне, времето през войната прилича на много неща, но не прилича на времето, което познаваме – ни за минутка дори...

През войната любовта е необходима като последно убежище, всъщност първо и последно; който обича нещо, го защитава - затова влизаме в бой, а усещането за любов стои зад нас и ни подтиква да бъдем по-силни, по-стоически да понесем трагедията, затова оставаме живи; любовта кара раните ни да зарастват по-бързо, затова оздравяваме; любовта създава у децата усещане за сигурност, затова те заспиват; през войната любовта е необходима като последно убежище, всъщност първо и последно...

*

Миличък, върху убитата веранда

дом за никого недей да бъдеш

и дете на никого недей да бъдещ,

като диво зайче подскокни между отломките,

далеч стигни, щастлив като напев на флейта,

остави града верандите си да закърпи,

и поне веднъж опитай в тоя кратичък живот

да видиш ти небето далече от войната.