*
Следващата ми книга, независимо от какъв род, ще бъде посветена, на Мохаммед Ал-Аджиз, ала кой е Мохаммед Ал-Аджиз?
Мохаммед Ал-Аджиз загина, когато бях на пет и няколко месеца, но още го помня както помня нашата къща, която Шарон срина и в която ни идваше на гости Мохаммед Ал-Аджиз; помня мястото, където сядаше и какво казваше, и как се усмихваше - с търпение, в което се примесваше горчивината на целия свят. 
По онова време той беше приятел на големия ми брат, баща му беше водопроводчик в Агенцията за подпомагане на бежанците, имаше сръчни ръце, велосипед, различен от другите и незабравим глас, а Мохаммед, който беше на седемнайсет, при всяко идване ми носеше бонбони, даваше ми десетаче - монетка от десет гроша, която възрастните в семейството дават на децата, носеше ми свирки с форма на корабче, накрая с дъвка в сладка глазура, а какво по-голямо щастие си пожелава едно петгодишно дете от бонбони и дъвка, на другия край - със свирка, която дразни целия лагер, но и го кара да се радва. 
Когато майка ми повеждаше разговор за партизаните, Мохаммед Ал-Аджиз казваше: Стига с тия приказки, лельо хаджийке, остави ни да поживеем, какво общо имаме ние с партизанщината; и въпреки тая негова позиция една нощ, която не се забравя, те влезли в неговата къща, опрели автомата в окото му и натиснали, и когато той изкрещял от болка: Окото ми!, офицерът от разузнаването, придружаван от маскиран доносник и един милион войници навън, му рекъл: Точно това твое око искаме.
Извели го на задната уличка край къщата му, изстреляли по него един милион куршуми, които не оставили частица по тялото му без дупка; и Мохаммед Ал-Аджиз умря, и аз, брат ми и сестра ми плакахме с такава горчивина, която усещам в гърлото си и до днес, а малкият ми мозък питаше, без да се задоволи с никакъв отговор: Защо го убиха?
Без полза останаха при мен отговорите на баща ми, майка ми и брат ми, че сега Мохаммед е в рая, че ангелите са го наобиколили; не разбирах как би могъл да е щастлив с хиляда куршума в тялото си! 
Мохамамед Ал-Аджиз, който, по собствените му твърдения, не понасяше споменаването на партизани, беше извършил най-голямата партизанска акция, извършвана през 70-те години на ХХ в. в Рафах - беше убил военния губернатор на града, но как го бе убил Мохаммед Ал-Аджиз? Това е историята, която си заслужава да бъде разказана. 
Военният губернатор си имаше един тесен път, по който минаваше всеки ден с един малък джип, който ние наричахме "хлебарката", Мохаммед поставил взрив насред пътя така, че да се вижда, военният губернатор, разбира се, го видял, като минавал бързо с джипа, и с високомерна скорост заобиколил взрива, само че Мохаммед бил заложил мина на мястото, откъдето преминал джипът, избягвайки видимия взрив; бедуини, които живеят по тия места, ми се заклеха [отидох на мястото години след това], че са видели джипа над дима, издигнал се от експлозията, но не намерили никакви останки от военния губернатор, изпарил се, стопил се, нямало го повече, ни следа, ни нищо. 
Мохаммед Ал-Аджиз беше погребан заедно с други борци, убити същата нощ, познавах от тях Субхи Абу Дахи, а мнозина не познавах, но Мохаммед Ал-Аджиз и моята връзка с него, с мургавата му кожа, с острата му коса, със страховитото му спокойствие, не ми излиза от ума и до днес. 
Отидох на гроба му само веднъж, след много години, за ония, които познават добре Рафах - той е погребан в Западното гробище на кв. "Ал Заараб"; но заплаках и не издържах даже да остана да му прочета заупокой сура "Фатиха", усетих тогава как цялото ми детство се връща в един миг, но се върна, съпроводено с новината за неговото убийство, като че ли тая част от ума ми отказва да порасне, та да осъзнае, че той е един от хилядите мъченици.

Забележка: На снимката - брат ми Мохаммед, с бялата риза, Мохаммед Ал-Аджиз, и аз четиригодишен.