Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.12.2016 18:27 - Търсачът на Караконджули
Автор: martosblack Категория: Лични дневници   
Прочетен: 791 Коментари: 0 Гласове:
11

Последна промяна: 13.12.2016 18:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


В Делиормана всички са луди. Лудостта може да е различна. Има такива, които са добри луди. Има тихи луди. Има и прикрити. Нашите са от щастливите луди. Така поне твърди братовчед ми. Всичко идва от лудите джанки. Затова и хората са луди. И гората дори. Само няма лоши луди. Нормалните хора са лоши. Лудите никога.
Тук, в лудите гори, цъфтят луди сливи. Денем луди хора бродят из дебрите им, опиянени от аромата им. Вечер - луди караконджули. Срещал съм се с тях хиляди пъти. Който не вярва, да дойде с мен през нощта в Дервиша. Ако му стиска... 
Засечем се с караконджула на някоя горска пътека, огряна от лунната светлина... Някъде в далечината буха бухал... Навярно и той е луд, щом не спи през нощта... Забравих да кажа, че тук и луната е луда...
Та, засечем се с караконджула. Пътеката тясна... Кожата му блести на лунната светлина... Очите - червени като жар... Замръзваме на място и двамата... Никой не мърда... Така показваме, че няма да си причиним вреда. Гледаме се в очите... Ръцете ни са прибрани плътно към телата... После лека-полека започваме да протягаме глави един към друг... Помирисваме се... Усещам дъха му... Иде от тъмните дебри на ада... После... по една стъпка встрани, за да може да се разминем и всеки по пътя си. Имаме поговорка:
„Змия, която не ме закача, 100 години да живее.” 
Така е и с караконджулите. Те не ни закачат и ние не ги закачаме. Те си живеят техния живот, ние нашия. Симбиоза...
Така, бродейки нощем из лудите гори, опознах караконджулите от района. Познавам ги по миризмата. И те ме познават. Познавам ги и по рева. И те знаят моя рев. А защо бродя нощем ли? Има някаква магия. Луната ме привлича... Всичко е вълшебно... Вълшебна красота... Месечината е полегнала над гората... Усещам дъха й... Росата се е спуснала над долината... Вкусвам си от нея дори... Росата... Делиорманската роса... Няма такава роса на друго място... Само там... В Делиормана... Навлиза в дробовете, примесена с аромата на луди сливи. Сетивата се изострят... Кожата настръхва... Хормоните бушуват в тялото... И политам... Усещам, че живея... Това е моята гора... Лично моя... Кой казва, че нямам гора.? За какво са ми тропическите острови по света? Имам горите на Делиормана. Нощем... И незнайно как вдигам взор към луната и дълбоко от недрата на лудата ми душа се отприщва луд рев.
Звънна телефонът. Не го вдигнах. Не исках да чувам никого. Пиша... Заключен съм за света. Звъни втори път... трети. Няма намерение да спре.
– Егати нахалът... – ядосах се накрая, но отново не се обадих.
При следващото позвъняване, обаче, нервите ми вече не издържаха.
– Кажи, нахал...! – изкрещях в слушалката.
Последва мълчание. Нахалът не говореше. Чувах дъха му. И точно, когато вече щях да затварям, оня проговори.
– Искам да видя караконджул – прошепна с басов глас слушалката.
Учудването ми беше толкова голямо, че нищо не можах да изрека.
– Моля...? – успях да кажа след малко.
– Искам да се срещна с караконджул – продължи оня.
– Ха-ха... – „Поредният луд“, си помислих.
Напоследък ми звънят всякакви. Някой прочел нещо, написано от мен, и понеже не бил съгласен с това, звъни да ми се кара, защо съм го написал? Ами като не си съгласен, не го чети. Демокрация е... Или напиши нещо по-добро. Друг бил съгласен, ама донякъде. Сякаш съм го питал, дали е съгласен? Пиша каквото ми е на душа и изобщо не ми пука дали някой е съгласен или не. Трети се скарал с приятелката си. Добре де, какво съм виновен аз? Съвет искал... 
– Че аз собствения си живот не мога да оправя, как да оправя твоя, приятел? – изричам в слушалката, но оня не мисли така. Остава с впечатлението, че не искам да му помогна. Защото видите ли, аз знам всичко, щом съм написал на два реда еди какво си. После, огорчен ми се извинява надълго и нашироко, че прекъснал творческия ми процес. Сякаш аз пиша постоянно... Така си мислят хората. Не, не пиша постоянно. Някаква луда идея се появява в ненормалната ми глава. Аз съм ненормален! Не знаехте ли? Луд съм, защото съм от Делиормана. От лудата гора... Там всички са щастливо луди. Има и нещастно луди. Като мен... На които душата им никога не е спокойна. Не могат да се запрат на едно място, постоянно търсят нещо и все не могат да открият щастието. Щастието, което ще ги накара да не правят нищо. Ако не вярвате, че съм ненормален, питайте жена ми. Мисля постоянно за идеята... не пиша постоянно. И когато узрее, сядам и за два часа начатквам разказ. Това правя... Не пиша денонощно. Даже нямам нерви да го редактирам и го публикувам така. Какво ми пука - кой какво щял да каже за правописа ми? Отдавна не ми пука кой за какво, какво щял да каже. За какво ми е иначе редактор? Редакторът е завършил българска филология. Аз не съм. Само един прост доктор съм.
– Бъркаш члена... – ми казва една моя позната, завършила и тя българска филология. – Краткият и пълният член.
Напоследък май всички са завършили българска филология. Само аз не съм.
– Че тебе какво те интересува моят член, дали е кратък или пълен? – изричам и двамата избухваме в смях.
Най-трудно е вечер, при пълнолуние. Тогава ми се обаждат всякакви. Една вечер, цяла нощ увещавах един, че в животът има и хубави неща и няма смисъл да се самоубива. Не знам дали успях. Повече не ми е звънял. Няма да се учудя, ако някоя вечер ми звънне отново и изрече по телефона: „Здравей... Пак съм аз... Обаждам ти се от отвъдното...“
– Искам да се срещна с караконджул – изрече отново оня в слушалката и ме върна към действителността.
Кръстих го веднага Търсачът на силни усещания.
– Че мен какво ме интересува? Ако искаш с Мадагаскарския конник се срещни.
Търсачът на силни усещания замълча за малко и след това продължи:
– Искам ти да ме срещнеш.
– Ха-ха-ха... Със самодивите от изворите на река Провадийска не щеш ли?
– Не се шегувам... 
– Ха-ха-ха... И аз... Цяла вечер танцуват и ми пеят на ухо.
– Ще ти дам пари. Колкото кажеш. Може да те позлатя.
– Нямам нужда от пари. Имам за хляб и цигари. Повече не са ми и нужни. Чакай да питам кучето... Може то да иска. Не искало и то. Ама кебапчета не отказва никога.
Търсачът на силни усещания се ядоса много. Разбрах го по учестеното дишане. Гласът му стана по-настоятелен.
– Виж какво... Знам, че се събираш с тях. Едно момче от селото ми каза: ”Само лудият доктор, дето живее на Дервиша, може да те уреди, вика. Друг не търси...”
– Благодаря...
– Ще го направиш ли?
– Не познавам никакви караконджули – изрекох и затворих телефона.
Не минаха и 10 секунди и оня звънна отново. Не му вдигнах, но нямаше никакво намерение да се отказва. Накрая не издържах и отговорих отново.
– Кажи, нахал...
– Знаеш ли какво? Ти просто си един лъжец – предизвика ме този път. – Пишеш врели-некипели и си мислиш, че хората ти вярват. Правиш се на писател. Затова и живееш в гората, там, където други не стъпват. Правиш се на интересен. Гарантирам, че и брада си пуснал, че и лула имаш сигурно. Навярно седиш с часове пред огледалото с лулата в уста и правиш умни физиономии. Два реда си написал на кръст и се правиш на Шекспир...
– Шекспир ряпа да яде пред мен.
– Или на Хемингуей... 
– Той пък направо е пионерче...
Още дълго време Търсачът на силни усещания продължи да ме обижда по телефона. Накрая набрах и аз, знаейки прекрасно, че точно това цели той.
– Добре... А стиска ли ти, нахал? – изрекох.
– Ха-ха-ха... – изсмя се гръмогласно. – Мен ли дали ми стиска? Бил съм в Босна... Бил съм в Афганистан... Ирак... Сирия...
– Добре, Рамбо... Но обещай кебапчета за кучето...!
– Ха-ха-ха... Така ще го набухам с кебапчета кученцето ти, че ще му се отще и накрая ще стане вегетарианец.
– Добре, Рамбо...! Довечера в осем ела в кръчмата на селото. Ще почерпиш и приятелчетата ми с кебапчета!
– Нямаш ядове! – изрече Търсачът на силни усещания и затвори.
Вечерта, в уречения час, тръгнах с моя 70-килограмов български овчарин към селото. 
– Да вървим за кебапчета... Максимус! – изрекох и той, въртейки опашка, повлече туловището си, като чу за кебапчета. 
Търсачът на силни усещания вече беше паркирал гордо джипа си пред кръчмата. Половината село беше се насъбрало да разглежда джипа и снаряжението му. Беше дошъл с цял арсенал от оръжия. Самият той, облечен целият в бойни дрехи, се разхождаше важно около джипа с едни черни очила, макар че вече слънцето се беше скрило.
– Да половуваме...! – изхвърли се Търсачът на силни усещания.
– А... чакай малко...! Кученцето ми е гладно. Обещал си му кебапчета! – възпротивих се аз и оня зяпна с отворена уста като зърна кученцето, което тъкмо се връщаше от гонитба на една нещастна котка.
– Това... нещо... твое ли е? – успя да промълви само.
– Че как иначе... сред караконджули – захилих се.
После се обърнах към насъбралото се множество:
– Да вървим да хапнем и пийнем...! Рамбо черпи... Дошъл е на лов за караконджули...
Половината село нахълта в кръчмата. За отрицателно време масите се напълниха и кръчмаринът се принуди да изкара отнякъде подвижни пластмасови маси и столове, но и те не достигнаха.
– Мятай кебапчетата! Рамбо черпи – обърнах се и към него.
– Бягай веднага в града за още кебапчета! – нареди веднага на сина си той, потривайки ръце – Вземи и кюфтета! 
Оня вече беше се качил на Голфа и пердашеше към града. Пльоснаха се всички по масите и скоро Рамбо съжали за обещанието си да направи кучето ми вегетарианец. Нагъваше кебапчетата нашият още топли-топли и се облизваше за още, така че от околните маси почнаха да подвикват:
– Докторе, запри го малко този звяр, че кръчмаринът не насмогва!
– Стига де, докторе, останахме гладни!
Търсачът на силни усещания беше забравил за караконджулите и само броеше кебапчетата, които излапваше кучето:
– 78... 79... 80... Май ще ги направи 100.
– Шефе, що не си стоиш в града, а си тръгнал караконджули да дириш – изкараха го скоро от унеса му подмятания от масите. Рамбо погледна строго, но нищо не каза. 
– Взе ли си резервни гащи?
– Дано поне караконджулите не те озлочестят – обади се още някой и скоро кръчмата се изпълни с весел смях.
– Кога ще тръгнем? – изнерви се Рамбо по едно време.
– След полунощ. Тогава се събуждат караконджулите. Пък и ще ходиш сам.
– Нали ми обеща...
– Да, но ще те заведа до гората и ще ти покажа пътя. Оттам насетне ще си сам. През нощта и аз не ходя.
– Как? Нали живееш там.
– Да... Но в моята къща. Не ходя по техните къщи.
Рамбо се опули, а скоро в кръчмата започнаха разкази за караконджули. Следваха един след друг. Това, което не знаеше той, бе, че те са безброй и един от друг по-страховити. Не мина много време и търсачът на силни усещания започна да губи почва под краката си.
– Винаги може да се откажеш, не е срамно – подсилих колебанието му. – А и те не ходят в твоята къща по тъмното. Ти за какво си тръгнал?
Рамбо се почеса там, където не го сърби, после се изправи и пред цялата кръчма изрече:
– Бил съм в Босна... Бил съм в Афганистан... Ирак... Сирия... Ще ме уплашите с вашите селски истории ли?
– Прибери се по живо и по здраво у дома, момче. Не се меси в работата на зверовете, създадени от Всевишния – изрече и единият от старците, които през деня седяха на стария пън пред джамията от създаването на света. Беше се намърдал и той в кръчмата в суматохата. Нагъваше кебапчета и жулеше бира, скришом от ходжата.
– Ами докторът... – опита се да каже нещо Търсачът на силни усещания, но скоро беше прекъснат.
– Остави го него ти – заобаждаха се през масите. – Той тука е израснал, в тази гора. Пъпът му е хвърлен в нея и в нея ще бъде погребан. 
Още много се опитвахме да разубедим Рамбо да се прибере у дома и да не се занимава с Делиорманските гори през нощта, но не кандиса. Накрая тръгнахме към гората, а с нас и половината кръчма. 
– Картечниците остават тук, Рамбо! – изрекох и той с голямо нежелание ги заключи в джипа.
Вървяхме и колкото повече наближавахме гората, толкова намаляваше дистанцията между мен и Рамбо. По едно време навлязохме в нея, а другите се спряха, за да ни чакат. Не искаха за нищо на света да навлязат навътре в тъмните дебри на гората. Продължихме двамата с Рамбо и кучето. Изведнъж стана тъмно. Усетил чуждо присъствие, избуха бухалът, който по цял ден спеше на един изсъхнал клон и дразнеше кучето, а Рамбо започна да ме настъпва по краката.
– Леко...! Ще ме осакатиш с тези чепици... Още може да се откажеш... Не е срамно! – изрекох.
Кучето излая и хукна по посока на бухала, а сухите листа и съчки зашумоляха под лапите му. Не мина много време и се върна безславно, отново не успяло да улови проклетия бухал. Вървяхме така из гората, а от смелостта на Рамбо не беше останала и следа. Разбрах това добре.
– Тъмно е като в рог – изрече той и светна с някакъв прожектор. Лъчът от светлината проряза тъмнината и се блъсна в близките храсталаци, а наоколо стана още по-тъмно. 
– Угаси този фенер! – троснах му се. – Така става по-зле. Пред тебе светло, но отстрани тъмнината почва да те обгръща и да те убива. Пада отгоре ти и почва да те души. Изчакай да ти свикнат очите! 
Рамбо послушно угаси фенера и се заслуша с мен.
– Усети гората! – продължих. – Отключи си сетивата! Ще почнеш да виждаш в тъмното, щом свикнеш... Ще чуваш какво се случва в другия край на гората дори. Навсякъде по тялото ти ще се появят десетки нови сетива. Не си вдигай краката високо. Движи ги близо до земята... така няма да се спънеш. А и те чуват от километър.
Запромъква се моят приятел по горската пътека, като се мъчеше да изпълнява заръките ми и да остане безшумен.
– Виж, не си длъжен да го правиш. Няма нищо общо със смелостта. Ти си градско момче – започнах да го убеждавам отново. – Няма смисъл да навлизаш в чуждата гора през нощта. Нищо няма да докажеш с това. 
Но всичките ми молби и увещания отново останаха напразни. Беше от оня тип хора, които хем ги е страх, хем искат да видят какво ще се случи. Замислих се на глупостта му. Аз, който бях свикнал с горите и израснал в тях даже, никога не бих навлязъл в тъмното в непозната гора. Бих го направил само в моята гора, където познавам местността, терена, дърветата дори. Чуждите гори не са за непознати хора, може да ходиш в тях, но само през деня и най-вече с някого, който познава местността. Горите не прощават. Трябва да се отнасяш с уважение към тях. Но уважението идва с познанието. Колкото повече ги опознаваш, толкова повече почваш да ги уважаваш.
– Ето, вземи моето яке! Караконджулите познават миризмата ми... Поне няма да те разкъсат – изрекох през смях и му го подадох.
Рамбо послушно облече якето ми, а уж не беше го страх.
– Върви все по пътеката, Рамбо...! Аз спирам дотук. След около 200 метра започва тяхната територия.
– А... слушай... А как изглеждат?
– Ще ги познаеш. Няма как да сбъркаш. Могат да приемат различни образи. Напоследък наоколо се разхожда един, който обича да се превръща в козел.
– В козел?
– Да, с ей такива два рога. Гледаш го уж козел, ама не е. Няма как да ти го опиша. И аз го избягвам и се моля да не го срещна. Лошото е, че е най-свирепият от всички. Лош късмет е, ако случиш на него. Боя се, че ще е последната ти нощ на този свят. Моли се да не попаднеш на него. Мисля, че нещо е ненормален и откачен. Садист някакъв... Обича да убива ей така, за удоволствие. А и все още може да се откажеш.
– Не, продължавам...
– Успех, Рамбо!
Скоро Търсачът на силни усещания се загуби по горската пътека, а аз приседнах до един дънер, встрани от пътеката, и зачаках. Все пак, трябваше да призная, смелост не му липсваше. Извиках и кучето, наредих му да легне и да мълчи. 
Минутите започнаха да се изреждат една след друга. Държах ръката си постоянно на главата на кучето, за да усещам накъде са обърнати ушите му. Винаги така правя в тъмното, защото то винаги първо усеща всичко и по този начин се ориентирам. През деня просто гледам ушите му. Но този път се оказа излишно. Недалеч от нас се чу страхотен рев, последван от втори и трети. После ревовете се сляха в един непрекъснат рев, породен от ужас. Не мина много време и ревът започна да се приближава. Тогава чух и нещо подобно на блеене на коза, но не съм сигурен, че беше точно това. Истината е, че никога не бях чувал такъв зловещ стон. Кучето се изправи по посока на ревовете, но отново му наредих да легне и да не вдига шум. То послушно прилегна на земята и повече не мръдна. Не след дълго по пътеката се зададе Рамбо. Бягаше като че ли е видял смъртта, а след него с грохот и тътен се носеше някакво ужасно създание, което не можах да определя в тъмнината какво е. Но не изглеждаше никак дружелюбно. На лунната светлина, промъкнала се между тъмните клони, успях да различа два огромни рога, които блестяха зловещо, и две червени като жар очи, изпълнени със злоба, и готови да разкъсат всеки, изпречил се на пътя. Чепиците на Рамбо тракаха по горската пътека и вече бях абсолютно сигурен, че жестоко съжалява за желанието си да срещне караконджул, и би дал всичко на света да се добере до мен и кучето. През цялото време Рамбо не спираше да вика, а съществото тракаше след него с копитата си и звукът, който те издаваха, изглеждаше като че ли е дошъл от дълбоките дебри на ада.
Минаха покрай нас със светлинна скорост, а дишането на Рамбо се чуваше от разстояние, примесено с хриптенето и пръхтенето на звяра, следващ го по петите. Бях абсолютно сигурен, че нито в Афганистан, нито дори в Сирия беше срещал нещо подобно. Имаше нещо извратено в това да преживее толкова много войни по целия свят и да оцелее, а накрая да попадне на същество, дошло от дебрите на самия пъкъл, и не къде да е, а у дома. 
Смъртната гонка доближи края на гората, а като чуха за какво иде реч, мъжете, чакащи ни да се завърнем вече, бяха плюли на петите си по посока на селото. Когато излязохме от гората с кучето, на лунната светлина се виждаше цяло едно стадо от бягащи, уплашени до смърт мъже, а по петите ги следваше някакъв праисторически динозавър, оцелял незнайно как до наши дни. Целият път беше белязан от изтичащото от крачолите на бягащите мъже. И горската пътека беше белязана от Рамбо и вонеше така отвратително. Не след дълго ужасно ревящото шествие стигна селото. Скоро и там не остана никой. Бяха чули виковете отдалече и награбили, кой каквото докопа, цялото село бягаше по посока на града. 
Така приключи огромното желание на Рамбо да се срещне с караконджул. Едва ли втори път щеше да се реши на подобна авантюра. Повече не ми звънна и си дописах мислите на спокойствие. Да, можеше да воюва навсякъде по света, но беше разбрал едно – с нашите караконджули шега не бива.
Съдбата ме срещна още веднъж с него. Онази вечер слязох до селото, за да си купя провизии и изведнъж дочух познат глас от телевизора. Беше Рамбо. Изтипосан отново във военната си униформа, а някаква млада журналистка му се възхищаваше и слушаше с интерес разказа му. 
– Значи вие твърдите, че сте се срещнали с караконджул? – питаше хубавицата.
– Не с караконджул, а със стадо караконджули – възмути се Рамбо. – Бяха десетки, стотици дори озверели чудовища.
– И къде стана това? Били сте навсякъде по света...
– Какъв свят, хубавице? – възмути се отново Рамбо. – Тук, в България... 
– В България...?
– Да, в Делиормана...Там е пълно с такива чудовища... Нахвърлиха се отгоре ми като озверели динозаври. Много от тях избих. Не помня вече колко точно. Но идваха постоянно и нямаха край. Затова отстъпих с бой... Едвам стигнах до селото. Качих се на джипа и натиснах газта, а онези изроди се накачулиха на покрива. През цялото време тракаха по покрива. Чак като стигнах Ришкия проход се изхлузи и падна и последният на завоите...
– Да вървим, Макс, тази вечер ще ядеш хляб! – изрекох на кучето и поехме към тъмните дебри на Дервиша.

 

 

Послеслов
Прибирахме се една вечер с кучето през горската пътека. Изведнъж то стана неспокойно. После си оголи зъбите и почна да ръмжи. Отначало слабо, после все по-силно. Продължихме напред, а то ставаше все по-възбудено и по-неспокойно.
– Какво има там, моето момче? – изрекох. – Пак ли някой караконджул?
Беше тъмно като в рог. Луната беше се скрила зад облаците и не се виждаше силуетът й дори. Никога не нося фенер със себе си. Кучето ме води през пътеките. Тази нощ за първи път съжалих, че не го правя. Нямах и никакво оръжие при себе си. Бях оставил пушката в къщичката. Имах само една тояга, с която не се разделям никога. Зачудих се за миг - дали не е по-разумно да свърнем от пътеката и да минем напряко през гората, избягвайки това, което е пред нас? Защото пред нас явно имаше нещо. Добре познавах реакциите на кучето. Аз можеше да сбъркам или да не видя, или да не усетя нещо, но не и то. Разсъждавах така, подпрял се на тоягата, но бързо се отказах от тази идея. Бяхме в най-гъстата част на гората, откъдето дори през деня щях да се измъкна с десетки наранявания, а да не говорим за това, какво щеше да стане посред нощ. По едно време се зачудих - дали не е по-разумно да се върнем, вместо да продължим към неизвестното нещо пред нас? Но се отказах и от тази идея. Трябваше да обиколим поне 5 километра в тъмното, а и заобиколния маршрут не познавах много добре, за да се наема да мина по него през нощта.
Реших да продължа. Трудно щеше да се намери нещо в гората, което да се пребори със 70-килограмовото ми озверяло куче, а то вече беше готово да нападне всеки момент. Познавах го добре. Нападнеше ли, бореше се до смърт и нищо не беше в състояние да го откаже.
– Не, Макс...! – изрекох и го хванах за каишката на врата. Можеше и човек да е.
Кучето се застопори на място като продължи да ръмжи още по-силно. Сърцето му биеше лудо. Както и моето.
Накрая тръгнах към неизвестното. Тогава изведнъж нещо дръпна тоягата ми. Всъщност, не я дръпна, просто не я пусна. Беше хванало здраво тоягата. Смразих се целият. Ледена вълна премина през тялото ми. Сърцето ми щеше да изскочи. А кучето не беше усетило нищо. Продължаваше да ръмжи в посока напред. Не бях усетил и аз как се е доближило до нас и даже хванало тоягата ми. Пуснах тоягата и се хвърлих към кучето. То учудено се обърна към мен и после продължи да ръмжи отново в посока напред. Продължих напред. И без това назад вече не беше безопасно. Нещо беше ми взело тоягата. Направих още няколко крачки. Кучето вече лаеше бясно. Едвам го удържах. Нищо не се виждаше. И изведнъж получих втори леден душ за тази вечер на горската пътека. Нещо облиза ръката ми. Направо извиках. Не, направо ревнах. Ревът ми се понесе из цялата гора. Вече виждах как нещото ме изяжда. Обърнах се инстинктивно и тогава видях две червени очи до мен. Гледаха право към мен. В същия момент нещото избля. Кинолента, предизвикана от страха се завъртя пред очите ми и за части от секундата през съзнанието ми минаха милиони мисли. Дотогава не знаех, че мога да мисля толкова бързо. Една от мислите беше за козата, която днес сама се разхождаше в района. Навярно беше тя. Но не исках да рискувам и повлякох кучето надолу по пътеката.
На сутринта едва изчаках изгрева. Не можах да спя цяла нощ. Имах усещането, че живея втори живот. С първите слънчеви лъчи се върнах на горската пътека. Наистина беше същата коза. Раждала е. Затова се е и отделила от стадото. Малкото й беше умряло, а козата продължаваше да лежи до безжизненото тяло. Като ме видя, в погледа й се появи надежда. Дали човекът нямаше да съживи малкото й? Те, хората, са богове. Могат всичко. Беше ги виждала хиляди пъти да вършат чудеса. Дали и сега нямаше да се случи чудо?
Отново ми облиза ръката и избля жално. Дълго се гледахме в очите. 
– Животът е гаден, приятелко! – изрекох през сълзи и метнах якето си върху мъртвото телце. – Бог дава, Бог взема... Аз не мога... Мога само да вземам живот, не и да дам... Но не го правя... За какво ми е да вземам живота, който е дал Бог?
Погребах малкото. Козата си остана да лежи там, до малкото гробче.
А тоягата ли? Беше хлътнала в една къртичина. Така си и стърчеше още. Но на страха очите са големи, е казал народът.
Същият ден ми се обади Рамбо и реших да му дам урок.
А защо го гонеше козата ли? Не гонеше него. Просто преследваше аромата на детето си, останал по якето ми, което му дадох.
Природен закон!

 

Хасан Ефраимов




Гласувай:
11
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: martosblack
Категория: Лични дневници
Прочетен: 337289
Постинги: 287
Коментари: 112
Гласове: 7284