Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.12.2016 21:54 - Сънища или видения на Мария Магдалена преди разпятието
Автор: martosblack Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1832 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 25.12.2016 21:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Халед Джумаа

 

 

Сънища или видения на Мария Магдалена призори преди разпятието

Любими мой, ти, който щом ми заговори, ме окъпва в мед, видях те, още преди да почукаш на вратата ми, точно какъвто си, с разранени нозе и измъчен дух, а стадата се разбягват на всички страни; единствен Бог измерва колко любов и болка има в сърцето, възлюбените Богу сами разтапят сърцата си да станат ручеи и да утолят жаждата на людете за покоя на любовта, ти беше моят покой - нищо по-малко от това, да приседна под нозете ти, за да слушам какво говорят стъпките ти на земята, докато крачиш бос, а кожата ти допира пясъка и той стихва, а диханията ти вдъхват благоухание на въздуха и той се предава на оня далечен слънчев лъч тъй, както току що родено агънце се предава на езика на майка си; ти си моят любим неслучайно - ти си образът на моето мечтание, посято в мен, откакто предвестниците на женствеността ми се появиха по дървото на тялото ми - съвършен и с подробности, надхвърлящи моите представи; аз видях всичко, което една жена може да види от мъжете, а когато изнемощялата ти ръка потропа на моята врата, бързо разбрах, че никога преди не съм познавала мъж. 
Промени се цветът на млякото във виметата на овцете, тревата доби мириса на грижовен семеен мъж, превърнах се от камък в жена, и може би както ми рече ти: обелих камъка, който обвиваше жената в мен, думите ти ме сториха човек, дотогава знаех за дърветата само онова, което дава плодове според сезоните, и от изворите знаех само онова, което утолява жаждата, а от газелата - само ловуването й; взех да се умилявам на дървото всеки път, щом отмине сезонът му, и да се взирам в извора като пътник, който се сбогува с водата му, тръгнала към морето, газелата ми стана сестра, а аз - вуйна на сърнето; каква е тая светлина, която се въздига от мен всеки път, когато ръцете ти обгърнат снагата ми, какъв е онзи обред, в който потъва къщата при твоя сън и твоето бдение, и каква жена ще стана аз в твоето отсъствие?
Когато ти си тръгна, а сърцето ми бе сякаш в чувал на рамото ти, пожелах си чувалът да е преметнат на лявото ти рамо, досами сърцето ти, което обемаше света - с доброто и злото в него, с красотата и грозотата му; откъде вземаш своята способност да обичаш, как обикна и мъртвия, и живия? Как възлюби човек и червей, дърво и бодил, от който се бои и стадото, и човеците, и как успяха да натоварят със злобата си към теб молитвите си против теб? Как ти съумя да направиш така, че любовта да оцелее след теб, когато изнуреното ти тяло се разля по всеки кръст на хоризонта? И как повярва на това, че понасям да гледам твоя дух да стене под гвоздеите, без да изгубя сърцето си? Единственото ми средство да успея да те гледам в това безумие, което повярва в теб и те уби, бе да оставя душата си в шкафа, преди да дойда на лобното ти място боса и без думи за утеха, но и без греховност - у кой докоснат от ръцете ти остава в душата му дори едничък грях? 
Ето ме -
вдъхвам мириса на пръстта, която все още носи мисъл за мириса на нозете ти, пристъпващи с лекотата на снежинка в планината,
ето ме - 
вече двадесет века живея на Голгота 
в очакване на Възкресението, за да те видя.




Гласувай:
10
10



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: martosblack
Категория: Лични дневници
Прочетен: 337289
Постинги: 287
Коментари: 112
Гласове: 7284