След като върнаха казана на мястото му, единият от циганите каза:

     - Чакайте, сега идвам!

     - Къде, Джанго? - викна след него другият, но не получи отговор.

     Джанго закрачи бързо към редицата цветарски павилиони, спря се пред един, на който се продаваха само рози и започна направо:

     - Искам букет, голям да е, от сто и едно парчета...

     Очите му бързо бягаха по розите, а той сам си говореше:

     - Тези не!... Червени да са, много червени... Малки са!... Тц, тия не миришат!... А! Виж, како, тия ша са! - и Джанго внимателно извади от една кофа голяма ароматна роза. – Сто и едно парчета искам, от тях букет ша ми прайш! Кога ша е готов?

     Сините очи на продавачката се разшириха и тя каза:

     - Една такава роза струва пет лева...

     - Ти за парите няма са притесняваш! – отвърна сериозно боклукчията. – Кажи кога ша е готов!

     На младата жена й бяха нужни няколко секунди, за да събере мислите си. За първи път някой й правеше такава поръчка. Тя мина с пръсти по бялата кожа на челото си.

     - Днес е понеделник... Сряда сутрин доставка...

     - Ха-айде, Джа-анго-о-о! – развика се циганинът, метнал се отзад на боклукчийския камион, а шофьорът зафорсира с педала.

     - В сряда следобед - каза продавачката, – но трябва да съм сигурна, че...

     - Поръчвай цветята! – отсече Джанго и забърза към потеглящия камион. – Утре ти нося капаро, сигурна работа! Хайде!

     Докато изпращаше с невярващ поглед боклукчията, цветарката инстинктивно освежи докоснатите от него рози с пулверизатора.

     Но на другия ден той пак дойде.

     - Казвай, како, колко ша искаш за букета? Сега ш`ти плащам всичкото, да видиш, че е сериозна работата.

     Продавачката плъзна поглед по Джанго: това, което виждаше, я гнусеше, а близостта му я плашеше. На красивото й лице се изписа смущение.

     - Петс`тин и пет`сет стигат ли? – попита нетърпеливо циганинът и извади от джоба на палтото си пачка измачкани банкноти.

     - Много са! – изненада се цветарката, която очакваше някакъв досаден пазарлък.

     -Карай! – викна боклукчията. – Случаят е най-сърдечен, така че вземай... ама най-хубавият букет ша ми прайш!

     Продавачката взе парите.

     -Брой, брой! – изръмжа Джанго. – Да не съм объркал нещо...

     - Точно са – каза притеснено цветарката. – А букета... как да го оформя?

     - Туй ти ша решаваш. Докато хвърлям боклука, много пъти съм та виждал да прайш букети. Обичаш букетите, хубаво прайш.

     Жената се почувства поласкана и малинените й устни се разтеглиха в сдържана усмивка.

     - Все пак... трябва ми идея – каза тя с поомекнал глас.

     - Букетът е за най-хубавата – изломоти притеснено Джанго и за пръв път леко се усмихна. – Вече ти ша решаваш!

     -Добре... Но защо точно сто и една рози? – не можа да сдържи любопитството си цветарката.

     - Сто – каза Джанго, – е най-голямото число. Аз слагам от себе си още едно. От сто и едно вече по-нагоре няма!

     Продавачката се засмя и очите й грейнаха.

     - Ясно, този букет ще е за някоя наистина голяма красавица... – подхвърли тя хем шеговито, хем малко завистливо.

     - Тц, не е за красавица!... – отвърна Джанго и погледът му потъмня. – Ти за звяра и красав`цата чувала ли си?

     - Да, това е приказка.

     - Точно така! Не може да е друго. Аз не мога да чета, на мен децата ми я прочетоха. Зна`ш ли къде я намерих тая приказка? В боклука, дето го хвърлям. И като я чух, разбрах защо там била: от звяр е написана, ама пак звяр, дето по- ги разбира работите, я хвърлил... Щото зверове колкото искаш, ама другото е напразна надежда...

     Джанго махна с ръка, сякаш за да помете нещо пред себе си, после направи болезнена гримаса, хвана се за корема и леко се сви.

     - Ша извиняваш, како, пак язвата...

     - Лекарства не вземате ли? – попита жената.

     - Вземам, ама кат` не помагат... Букетът... за най-хубавата е, от сърце. Хубав да го прайш, утре да е готов! Хайде!

     Докато изпращаше със замислен поглед гърба на мизерния боклукчия, цветарката взе мобилния си телефон и набра някакъв номер.

     - Ало? Добър ден! Отново съм аз, Сълзица... Нали не е късно да поръчам още нещо за утре?...

     Вече се стъмняваше, когато от зимния въздух изникна едно циганче и застана пред павилона с розите. То беше малко, мило момиченце, облечено в чисти, красиви дрешки и с грижливо оформени дълги коси. Големите му тъмни очи веднага се спряха на букета от ароматни рози, които сега, изкусно подредени, представляваха голямо алено сърце. Крушките на павилиона го осветяваха и то блестеше като вълшебно.

     - Харесва ли ти? – долетя ненадейно мекият глас на продавачката. – Нарочно го сложих тук отпред, че повече хора да му се порадват. Скоро някоя щастливка ще го прегърне.

     Момиченцето едва отлепи очите си от хипнотизиращите рози. Погледът му срещна сините женски ириси и то тихо каза:

     - Ти си най-хубавата.

     - Какво? – недоумя продавачката, като едновременно се усмихна и сбърчи вежди.

     - Ти си най-хубавата! – повтори момиченцето и се стопи в тъмното.

     Джанго се беше облегнал на една стена, държеше се за корема, а главата му клюмаше. Циганчето дотърча при него.

     - Свърши ли работата, Стефче? – попита заваляно той.

     - Да.

     - Браво!... За букета, знайш – на никого! Дрехите, както се разбрахме, за тебе остават, щото голяма услуга ми прайш. Ако някой пита... от  Джанго са и толкоз! От сърце... Разбра ли?

     - Да, Джанго.

     Циганинът изведнъж повърна. Краката му се подкосиха и падна на колене.

     - Ох! – изпъшка само и се подпря с длани на земята.

     Хлапето уплашено извика:

     - Кръв повръщаш, Джанго, черна кръв!

     - Черна ша е, ами! – каза ядно циганинът и пак повърна.

     - Още кръв, Джанго-о! – викна пак момиченцето и от страх заплака.

     - Сърцето ми не я иска вече, Стефче... Не иска вече така... – промълви отпаднало Джанго и тежко полегна на единия си лакът.

     - Стига плака! – смъмри той циганчето, а после с по-мек тон попита:

     - Кажи, видя ли букета?

     - Ва-ай! – каза момиченцето и, докато си поемаше дъх на пресекулки, разпери ръчичките си колкото можеше. – Е-е-ей такова сърце! Като от приказките!

     - Като от приказките... – повтори Джанго, погледът му се зарея нанякъде и главата му опря тротоарните плочки. – Стефче... ти на цветарката за мене не напомня, нали?

     - Не, Джанго, направих, както ти каза.

     - Браво, Стефче! А сега... викай някой да ме маха по-далеч от тук!

     - Ша викам жена ти, Джанго – каза момиченцето, но циганинът не му отговори.

     Сълзица притеснено заоглежда улицата. Наближаваше време да затваря, а циганинът не идваше.

     Ненадейно, от най-близката пряка се разнесе женски вик:

     - Вай, Джанго-о! Къде отиваш, Джанго-о?! За никого не помисли, Джанго-о-у! Само пиячката, само тютуна! Децата гладни държа, Джанго-о! Хляба не купи, дрехата не купи, хапче не взе... Само пиячката, само тютуна!... Сърце нямаш, Джанго-о-у!... О-о-о-у-у!

     Сълзица се заслуша в жалните викове. Това име, Джанго, й беше познато. Внезапно пред очите й изплува циганчето с онези простички, но пренебрегнати от нея думички:  „ти си най-хубавата”, които сега изпълниха съзнанието й с цялата си болезнена яснота.

     Отнякъде се чу сирена и една линейка спря на ъгъла, откъдето идваха виковете.

     - Не! – чу собствения си глас цветарката и сложи ръка на шията и гърдите си, сякаш нещо я душеше. Изведнъж се бе почувствала излъгана, омърсена, виновна и много уплашена.

     Като на сън прибра цветята в павилиона, заключи го, грабна букета и се втурна към близките таксита.

     След по-малко от двайсет минути, вече беше под душа, чиято струя биеше трескавото й тяло, сякаш за да отмие спомена за случилото се, и особено онези настойчиво въртящи се в главата й думи, изречени с недодялан глас: „Няма красавици... Случаят е най-сърдечен... Няма красавици...”.

     Сълзица изкрещя, сграбчи сапуна и истерично го запрати, сякаш по някого. Тялото й се сгърчи върху мокрите плочки на пода, падащата струя се смеси със сълзите й, които, неспособни на утеха, изчезваха в сифона, като захвърлени...

     На другия ден градът осъмна, потънал в ледена мъгла. Там, на една квартална уличка, току до един контейнер, с последни сили червенееше и пръскаше аромата си едно приказно сърце.

     Сърцето на звяра.

     По-късно боклукчийският камион го прибра и го отнесе там,

където

свършват